Опит за психология

Има такива хора, в чието присъствие, не можеш да бъдеш самия себе си.
Дори не можеш да се познаеш... Учудваш се,  като слушаш отстрани, какви думи говориш,  дори жестовете и мимиките са ти чужди.

А уж си ти,  а всъщност "Ти"  само слушаш и наблюдаваш държанието на тялото си...

И както и да се опитваш да обърнеш нещата,  дали да се пошегуваш, или да смениш темата,  всичко става неловко, насилено, ненестествено  и докато отчиташ всички тези аномалии вътре в себе си, събеседникът ти дори не се държи нито враждебно,  нито пък студено,  но сякаш дълбоко в себе си,  той или тя,  те осъждат,  взирайки се във предварително нарисуван твой портрет--  черен естествено и всичко,  което виждат, чуват или усещат,  го пречупват и наместват във рамката на този "портрет"...

Никога не ще им покажеш, докажеш или убедиш: че не си виновен, че не им мислиш злото, че не им завиждаш, че не си агресор, че не си този портрет...
Никога!
Те са слепи, глухи, сакати... Във душите си...
Те са роби сами на себе си, роби на собственият си портрет.
Те ВИНАГИ са невинни, те ВИНАГИ са правили само добро, те ВИНАГИ са ти давали щедро, те ВИНАГИ са жертви...
Ти си за тях черен портрет. Негатив. Винаги...  И завинаги.
Във техният палат  (разбирай душевен затвор) има десетки стаи  (разбирай тъмници) и там складирани и номерирани със имена и дати.
Там са чуждите вини.

Вината на хората, които са ги наранили, оскърбили, или злоупотребили по някакъв начин със тях...
Или те са си въобразили, че са били наранявани... Това няма значение.
И тези пакети  (разбирай спомени) редовно се отварят и разглеждат със възхищение и със цъкане със език и поклащане на глава, във вътрешния взор на тези роби, се проектира нещо от рода:
"Знаех си аз, прав бях -- той ми е мислил злото...  Винаги!"

И тези спомени (разбирай огорчения) се консумират бавно и внимателно, със извратена наслада, докато портрета  (разбирай въображаемия образ на роба за себе си) се насити дотолкова със нюанси на черното,  че да може да прожектира  негативи към образите на околните.
Със усмивка... Ехидно-презрителна.
После, със благоговейно мълчание, граничещо със страхопочитание и идолопоклонство, пакетите се затварят...
Нежно, със тръпнеща любов и крехка мъка... И със себеправедна радост.

Робът се оттегля във тронната зала  (разбирай неговото светоусещане) и със тананикане сяда,  запрятайки полите на мантията си (разбирай оправданията си) на трона на сърцето си, държейки във дясната си ръка жезъла на правосъдието (разбирай сопата на предразсъдъците) а във лявата -- дара на прошката (разбирай везната на условната непростителност).
А короната на главата му, е от чисто злато (разбирай:"Превъзхождам те във всичко!:)
Тогава царят (разбирай робът) се провиква гръмогласно (разбирай любезно): "Нека влезе!"

И влизаш ти...  И твоя портрет...
И докато още си шашнат къде си и какво точно става,  твоя портрет започва да се криви и да угажда и удовлетворява капризите на Величието (разбирай обидчивото създание)...
"Ама чакай, чакай, сепваш се, какъв е този евтин маскарад!
Стоп, спри, мутро изкривена, извикваш наум ти на портрета си...
Марш оттука, подлецо, гнусен предател, подлизурка мижава!"
И му теглиш един справедлив шут във задника...
Във този момент Величието става рязко  и със канонада  от остри и добре премерени думи, от които капят злоба и проклятия, ти изпророкува близката ти гибел...
" "Но защо?" -- все още недоумяваш ти...
"Защото току що ми отне един поклонник, глупако!
Никога, процежда то, никога няма да се промениш!
Ти винаги, ВИНАГИ ме нараняваш, грубиянино!
Завинаги ще те мразя,  ако и да коленичиш за прошка,  ще знам че го правиш,  за да можеш да ме нараниш отново!"

Нека ти дам един изпитам съвет --  не се договаряй със "Величието", не се опитавай да обясняваш,  нито да молиш за прошка...
Безсмислено е.
Просто си тръгни! Обърни се и тръгни!
Но преди това му забий един приятелски ритник в суратя... Това помага.
Имам предвид броенето на зъбите...
Може пък да му просветне, че светът не се върти околко него. Нито около неговата обидчивост или дадено/недадени прошки...

Ритника (разбирай, е твоето достойнство) и отказът да се поклониш на черното,  на негатива...
Ритникът е да избереш да простиш...  Простителността е позитива...
26. 04. 2014 г.
Прага     “Защото ако вие простите на човеците прегрешенията им, то и небесния Отец ще прости на вас.  Но ако вие не простите на човеците прегрешенията им,  то и вашият Отец няма да прости вашите съгрешения”  (Матей 6:14,15).
“Тогава Исус каза:  ‘Отче, прости им, защото не знаят, какво правят!’”  (Лука 23:34).
“А бивайте един към друг благи, милосърдни;  прощавайте си един на друг,  както и Бог в Христа е простил на вас.”